ОТ ПОКРИВА

Отдолу следва превода на материала. Превод: свещенник Георги Недялков Източник: http://www.extremecentrepoint.com/?p=11476

Аз видях как руснаците завладяха България

ЧАРЛС ЛАНИУС

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в тази окупирана от руснаците страна.

Пристигнах от Турция на 7 септември. Официалните лица на българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да дойдат в страната и да изпреварят руснаците. Един автомобил ме чакаше на границата и с двама тайни полицаи, въоръжени с пистолети, потеглих за София. На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство бе съставено само преди седмица. Той ми направи впечатление на честен и искрено говорещ демократ. Съобщи ми колко безнадеждно се опитал да сключи примирие със съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев и той бе хвърлен в затвора.

Първите руснаци бяха преминали границата на 8 септември. Сега един лъскав американски автомобил “Пакард” водеше колона от изкаляни и изпочупени джипове и камиони, американско производство. Бойното поделение се състоеше от момчета с розови бузи, загрубели старци с увиснали мустаци и едрогърди жени – всички с общ знаменател: вид на свирепи безжалостни воини.

Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Одобрителните викове и приветствия на посрещачите започнаха, когато водещата колона премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо построената победна арка, украсена с червени знамена. Вечерта софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Контролираха движението военни полицаи, които скоро бяха заменени от едрогърдести рускини с ботуши и шмайзери. Една седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.
Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове развяваха червени знамена и крещяха приветствия, сега протестираха, когато съветските войници им грабеха прасета, говеда, коне и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото си искат.Скоро стана явно, че Съветите ще управляват България твърдо, неумолимо и тоталитарно. Те действуваха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа “предпочитан и покровителствуван от Москва”.
Отечественият фронт бе организиран от хитрата Цола Драгойчева, фанатична комунистка, обучена от Москва, а днес диктатор на България. При факта, че комунистите контролират въоръжените партизани и проникването на руската армия в страната, то за нея беше сравнително лесно да постави комунисти на най-важните министерски постове в новото правителство.

По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 8 милиона. Мнозинство са селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност антикомунисти. Почти всеки селянин притежава собствената си земя и си е господар. Гражданите на София са синове и дъщери или внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма.

Във всеки град и село на България комунистите завзеха цивилната администрация. Обикновени престъпници – убийци и крадци – бяха освободени от затворите и назначени на постове в полицията на Югов. Те често арестуваха хора просто защото са добре облечени. Решаваха с куршуми стари лични спорове с хора, на които имаха зъб. Българи ми съобщаваха, че почти навсякъде биещите полицейски началници, кметове, бирници и някои техни заместници били разстрелвани или пребивани до смърт. Повече от сто бивши регенти, министри, заместниците им, народни прадставители и дворцови служители на починалия цар бяха осъдени на смърт от така наречения народен съд. Според официалните съобщения “народните съдилища” са осъдили на смърт и затвор над пет хиляди души. Десетки хиляди са избити и репресирани без съд и присъда.

Малко по-късно започна да се проявява силна реакция срещу Съветския съюз и поставеното от него правителство. Българите очакваха либерално демократично управление, излъчено от народа, но вместо това получиха комунистическа диктатура. Пряк политически резултат бе, че започнаха да гледат към САЩ повече от когато и да било преди. Имаха достатъчно лош опит от фашизма и не искаха комунизъм. Мислеха, че Съединените щати ще им помогнат да станат демократична страна. Руснаците и комунистите обаче бяха добре осведомени за тази тенденция и започнаха усилено да пречат и подбиват престижа на Америка.

Първа възможност за това им се удаде, когато от Турция дойдоха четирима американски военни да търсят и освободят американски летци от свалени в България американски самолети. Възглавявана от поручик Хари Харпър, групата свърши отлична работа. Само за три дни 355 американски офицери и войници бяха на път за Турция. От Харпър и подчинените му зависеше да бъдат открити и други американски военни в провинцията. Една вечер обаче руски поручик им заявил, че не са желани в България. Харпър протестирал пред руския комендант, но той им дал 24 часа да напуснат страната. Британската мисия, оглавявана от Харолд Гибсън, получила същото нареждане.
Поручик Харпър искаше да остане с риск да бъде арестуван, но полковник Гибсън бе загрижен да не се предизвика международен инцидент. Затова към шест часа вечерта двете мисии с 15 автомобила се срещнаха пред хотел “България”. Съветските представители задържаха потеглянето им с два часа, за да не разберат софийските граждани какво става. След това, придружени от руски конвой, мисиите потеглиха за Турция. Стотиците българи, станали свидетели на това престъпление, с право бяха слисани – нали руснаците, британците и амеиканците са съюзници? На следващия ден това събитие с добавки и украшения бе публикувано в българската преса.

Американски и британски членове на Съюзническата контролна комисия започнаха да изпитват големи трудности при получаване на доставки или влизане на техни сътрудници в България. Мнозина служители на американското външно министерство чакаха със седмици да влязат в страната, а после ги лишаваха от право да действат свободно. Без специално разрешение американците не можеха да се движат на повече от 6 км около София, а и тогава трябваше да бъдат придружавани от руски офицер. През зимата трябваше да имат специално разрешение, за да карат ски в неделя – въоръжени руснаци ги пазеха като че ли са военнопленници. Когато американски офицери отиваха на лов през януари, бяха задължени да доставят храна на придружаващите ги руски офицери. Ако генерал-майор Джан А. Крейн, началник на военната ни мисия, както и представителят на външното ни министерство Мейнард Б. Барнс, искаха просто да се разходят из страната, трябваше дни напред преди това да питат за разрешение и да вземат руски офицери със себе си.

През март един американски преводач, сержант Борис- Бъки Кувшинов, беше жестоко бит от двама съветски офицери. От болничното си легло той ми разправи какво е станало. Една вечер руснаци го спрели на главна улица в София и му поискали документите: “Разбрах, че искаха да предизвикат скандал, псуваха ме по руски и казваха, че американците били копелета и двулични съюзници. Предложих да отидем в руския щаб и там да покажа документите си, но единият офицер извади пистолета си и ме удари през брадата, а след това двамата започнаха да ме бият, повалиха ме на земята, ритаха ме и ми блъскаха главата в циментовите стълби”.
Генерал Крейн изпрати официален протест. След три седмици руският командир полковник Смирнов повика в канцеларията си един американски офицер с преводач и каза: “Проведохме внимателно разследване и установихме, че тези мъже не са офицери от Червената армия. Те са били беларуси, които откраднали съветски униформи и нападнали сержанта ви, за да ви дискредитират храбрата Червена армия”.

В София изобилстваха доносници и полицейски шпиони. В хотел “България” трима мъже седяха малко встрани от входа и мислейки се за незабележими, записваха влизането на всеки чужденец освен на руснаците. Приятели и познати изведнъж престанаха да ме посещават. Когато ги срещнах на улицата, ми казваха, че били разпитвани от милицията и решили, че е много опасно да ги виждат заедно с американец. Дори отказваха да говорят на друго място освен на открито, където никой не би могъл да ги подслушва. Даже лица, които имаха работа в американската легация, се притесняваха да отидат там. Неприятелското и подозриелно отношение на руснаците и комунистите имаше двояк ефект: нашият престиж пострада много, а съветският се повиши. Българите бързо забелязаха пренебрежението на руснаците към нас. Повечето се чудеха как една самоуважаваща се и велика дъжава може да допуска такова отношение. Ден след ден българите живееха под все по-увеличаващата се сянка на Русия.

Когато новината за смъртта на президента Рузвелт достигна София, един комунист адвокат ме удиви с въпроса си: “Мислите ли, че новият ви президент ще бъде комунист? Нали знаете, че ние тук сме много силни и Сталин сигурно настоява за това.”
Комунистите искаха да превърнат България в икономически зависима държава от Русия. Познавам американски тютюнотърговец, който месеци наред се мъчеше да купи тютюн. Преговаряше с доминирания от комунисти търговски комитет на ОФ, който бе иззел всичкия тютюн. Предложи да плати в долари, но комунистите поискаха да заплати в натура. Тогава американският търговец им предложи 4 кг памук за 1 кг тютюн. Комунистите обаче продадоха тютюна на руснаците, които им платиха на цена приблизително 1 кг памук за 1 кг тютюн. По-късно в Америка научих, че Русия е предложила на американски тютюневи компании големи количества български тютюн на много високи цени.

Комунистите полагаха свръхусилия да русифицират страната. В училищата беше наложено политическо обучение от нови учители, а много от бившите учители изпратиха в концлагери за превъзпитание. Учебниците бяха преработени в комунистическо-руски дух. Руската пропагандна машина беше в пълен ход. Установен беше и контрол върху кината и театрите.

За мен беше невъзможно да пращам обективни и верни репортажи. Контактите с външния свят практически спряха. Съветската цензура наложи строг контрол. Нямах право да изпращам писма вън от страната. Телефонните и телеграфните съобщения бяха прекъснати. Само цензурирани телеграми до Ню Йорк и Лондон можеха да бъдат изпращани, и то само чрез Москва.

Въпреки всичко навън проникваше достатъчно информация за положението в страната.

READER S DIGEST
October 1945
Авторът Чарлз Ланиус от началото на Втората световна война
е кореспондент на National Broadcasting Company
в Европа – първо в Рим, после в Берлин.
През 1941 година следва германската армия на Балканите,
наблюдава нахлуването й в Русия. След това е преместен в Швейцария,
а към края на 1943 г. – в Турция, в очакване да влезе отново на Балканите.
Преводът на статията ни бе изпратен от свещеник Георги Недялков,
избягал от България през 1944 г., който не е забравил родината си,
продължава да помага за християнското възпитание на сънародниците ни в Америка и у нас чрез издавания от него тримесечен бюлетин “Христос посред нас” на Bulgarian Orthodox Religious Education Society, P.О .Box 4233, Sidney, OH, 45365-4233 USA.
Вестник “АНТИ”, бр.2 от 15-21 януари 2004 г

С настоящото искам да изоблича наскоро появилите се обвинения във финансови злоупотреба и оперирането на финансова пирамида.

Никога не съм бил собственик на финансова пирамида! За кратко време, от декември 2008 до юли 2009 по препоръка на мой приятел участвах в инвестиционна програма оперирана от фирма наречена TIRN. Доколкото знам, в програмата са участвали хиляди хора и тя е оперирала за няколко години.

Никога не съм имал каквото и да е участие в управлението на програмата или в решенията на фирмата за каквото и да е. Бил съм техен клиент, като хиляди други хора.

След като няколко месеца поред от първа ръка видях, че програмата работи, си позволих да я препоръчам на малък брой познати и приятели, в желанието си да им препоръчам нещо добро. Подобно на много други мрежови бизнеси, програмата включваше компенсационен план за хора, които я препоръчат на други.

Отчитам препоръката на тази програма към мои приятели и познати като голяма грешка и съжалявам, че е довела до загуба на техни средства!

Всички маркетинг материали обаче ясно предупрежават участващите в програмата, че могат да загубят част или цялата сума, с която участват. Никога не съм поемал лични гаранции за това, че тя ще е успешна, нито пък съм имал информация за това, че нещо не е наред с фирмата.

В края на 2009 година срещу собствениците на компанията излезе обвинение в злоупотреба и дейноста й беше прекратена.

Злонамерената кампания, която има за цел да представи тази програма като нещо организирано от мен или да свърже тази история с други мои бизнеси, е злостна атака срещу мен и моята дейност!

Георги Бакалов

НА СНИМКАТА: Откъс от маркетинг материал, който ясно предупреждава за това, че това е рискова програм и участващите могат да загубят част или всички вложени средства. 

Той е "брат" Филонейкос! 

Коя ли пък е тази фантомна, разбираща от всичко личност, биха се запитали някои от вас?

Отговора получаваме от самият апостол Павел, в чиито дни брат Филонейкос също е живял: 

1 Кор. 11:16 Но, ако някой мисли да се препира за това, - ние нямаме такъв обичай, нито Божиите църкви.

Ап. Павел, установявайки ред в църквите, бе изправен пред предизвикателство: някои от вярващите имаха "дара" да се препират. Те си имаха свой дневен ред, възприемащи всичко в някаква си тяхна паралелна реалност, несхващайки или не искайки да схванат какво точно се случва околко тях. Всякакви причини имат зa оформянето на "слжуението" на брат Филонейкос - лични, психични и себични!

Думата, която ап. Павел използва, за да опише естеството на хора опериращи в подобен дух е: "филонейкос" - препиращ се някой, който обича да се заяжда и да подклажда спорове и вражда. 

Много близо до фило-софстване, но фило-нейковщината няма нищо общо с философията, която като дисциплина без съмнение е била важен фактор в облагородяването на човешката раса, особено в оформянето на християнската цивилизация. 

Филонейковщината има много лица и всъщност е дух, който просто си търси носител. Той е стар колкото човешката раса и повече от ясно е, че новозаветната църква не беше имунизирана от неговото "служение". 

2 Тим 2:14 Това им напомнювай и заръчвай им пред Господа да не влизат в препирни за дребнавости, което никак не ползува, а е за развращаване на слушателите..

Какъв е коренът на филонейковщината? 

Ап. Яков посочва огорчението като основата на това състояние, а "мъдрост", която произлиза от него: "земна, демонична". Там където има раздори, породени от заяждане, препиране и вражда, има всякакво "объркване и зло дело", по думите на апостола. За жалост, колко вярно!

Як. 3:14-16 Но ако в сърцето си имате горчива завист и крамолничество, не се хвалете и не лъжете против истината. Това не е мъдрост, която слиза от горе, но е земна, животинска, бесовска; защото, гдето има завист и крамолничество, там има бъркотия и всякакво лошо нещо.

Каква е целта на този дух на препиране, спорене, сеене на клевети и лъжи? 

Целта е дa постави клопка, която да улови колкото може повече. Властта на такивa хорa не идва от Бог - тe сa отчайвaщо зависими на товa други хорa дa ги овластят с гласоветe си. 

Матей 11:6 И блажен оня, който не се съблазнява в Мене.

В предишните стихове Исус описва своето дело и накрая добавя - и който не се съблазни в мен, добър избор ще е направил. 

Какво означава да се "съблазниш" в Христос? 

Думата, която Исус използва тук е думата "скандализо" и означава "примка", "да паднеш в клопка". Може още да се преведе "спъване с цел хващане в клопка". Идеята е, че нещо се случва тук, което има за цел да спъне някой и да го улови в клопка. Ако дявола не може да ни убие, той би предпочел да ни компрометира вътрешно по един или друг начин и да ни вкара в неговите схеми на опозиция срещу Божието дело. 

2 Тимотей 2:26 "…и да изтрезнеят, [като се избавят] от примката на дявола, (от когото са уловени живи), за [да вършат Божията] воля."

Ап. Павел не разделя хората на християни и нехристияни. Днес тези термини са относителни и почти винаги налагащи допълнителна квалификация. Ап. Павел  разделя хората на вършещи волята на Бог и такива, които следват дявола, без значение дали го разбират или не.  Това е радикално разбиране в днешният безпринципен свят. За апостола няма категория от хора реещи се някъде там по средата между това да служат на Божието Царство и Сатана. Също както Исус, ап. Павел вижда хората или като служещи на целите на Царството, или на целите на мрака. 

Събранието на присмивателите 

Социализирането е важен атрибут филонейковщината. Там където има един, ще има и двама и трима. Пращат се сигнали, получават се странни другарства от рода "орел, рак и щука", които са основани на нищо друго освен на общото усещане за несправедливост и желание за мъст и антагонизъм. 

Пс. 1:1 Блажен оня човек, Който не ходи по съвета на нечестивите, И в пътя на грешните не стои, И в събранието на присмивателите не седи.

Библита ги нарича "събранието на присмивателите", понеже тяхната основна "сила" е в това да се присмиват. Хуленето и жлъчната реч демонстрират само-емаципация, която за филонейковците е форма на разкрепостеност и предимство над заблудените. Те наистина възприемат себе си като много по-умни, по-добри, по-нелицемерни, по-благородни. Единственият проблем е, че целият им замък е построен на лъжа и самозаблуда, никога на реални факти и аргументи.

Затова, нежелаещи да влязят в зоната на фактите и логичните аргументи (да не говорим моралните и етични изисквания, които Словото има към всеки човек), филемонковците са демонстративно доволни от собствените си въздушни замъци. 

За тези от вас, които сте гледали филма Inception, можете да видите какво става с хора, които градят собствените си светове на базата на угаждането на собственото си его. Тези истории никога не свършват добре. 

Филонейковщината (препирането) е квас, който апелира към мнителноста и страха в хората. В основата си, то е обвинение, което кара хората да се чувства сякаш някой ги държи в невежество и робство, докато всъщност точно обратното е истината - огорчението е форма на робство и непознаване на Бог: 

Бит. 3:1,4-5 "…Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?…А змията рече на жената: Никак няма да умрете;  но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете, като Бога, да познавате доброто и злото."

Какво да правим с хората, предали себе си на "служението" на препиране? Садукеите и фарисеите винаги се препираха с Исус. Ето и неговият съвет: 

Мат 16:6-12 И Исус им рече: Внимавайте и пазете се от кваса на фарисеите и садукеите…Как не разбирате, че не заради хляб ви казах да се пазите от кваса на фарисеите и садукеите? Тогава те разбраха, че не им заръча да се пазят от хлебен квас но от учението на фарисеите и садукеите.

И още едно слово на мъдрост по темата: 

Притчи 20:3 Чест е за човека да страни от препирня; А всеки безумен се кара.

Избери живот на чест и достойнство, а не на препиране и интригантство!

Основата теза, която изтъквам тук е следната: Исус Христос не дойде да ни даде само вечен живот. Бог желае живота на отделните хора, семейства и на цели общества да е добър (Йоан 10:10). Лидерството, от своя страна, е ключово в постигането на това обещание.

Там където има отговорно лидерство с визия, стратегия и ресурси, ако бъдат приети тези визия и стратегия и бъдат осигурени ресурсите, резултатите ще бъдат постигнати. Важно е да се отбележи, че всички обещания на Бог са условни. За съжаление мнозина забравят този важен "детайл" и се носят по течението на живота, чакайки Бог магически да им сервира по-доброто бъдеще, за което те бленуват. Тази глупост за съжаление е намерила почва както в подсъзнанието на много хора, така и в обществото.

Ако лидерството е толкова важен ключ към по-добрият живот, който Исус ни обеща, как това се вписва в реалноста на една или друга страна? Ако лидерските приниципи към по-добър живот са универсални, то тогава възможно ли е националната култура и манталитет да са именно тези фактори, които или ще ускорят, или забавят реализирането на резултатите?

Аз за себе си съм убеден, че е така. Базирам това свое убеждение не само на изчетените материали по темата, но и на личните си наблюдения от първа ръка в развити и развиващи се страни.

Къде е България в тази картинка?  

Не е нужно да си професор, за да установиш, че българската реалност налага изкривени представи за лидерството. Комунизмът например компрометира лидерството като идея по принцип. Комунизма е базиран на насилие и беззаконие. Той няма нищо общо с лидерството като идеология и като практика. Това, което комунизма успя да направи е да насади перманентна мнителност към всеки, който има лидерски аспирации и визия.

Формулата за успех в пост-комунистическото общество е характерна по-скоро за кастовите общества - важно е чии внук си и дали си в съюз със силните на деня, а не какви са твоите качества и какъв принос можеш да дадеш чрез тях.

Този пост-комунистически непотизъм, превърнал се в обществен ред, деморализира стотици хиляди хора, които предпочетоха да напуснат родината си и да потърсят реализация в общества, които са меритократични по природа и в които съществува възможност за личностна реализация. Който не е живял в чужда култира, той не знае какво е усещането да си в чужда страна, в която не си бил роден и която сега трябва да приемеш за своя. Убеден съм, че повечето емигранити никога няма да са щастливи, както биха били в собствената си родина. Те са готови обаче да жертват тази своя преференция, изправени пред избора дали да живеят в постоянното унижение на пост-комунистическата реалност в България, или дискомфорта на това да живееш в чужда култура, която обаче в замяна ти дава възможността честно да изкараш прехраната си според способностите и труда, който полагаш.

Но, нека се върнем към лидерството!

Смятам, че може да се каже, че що се отнася до по-голямата част от хората (изключвам мултинационални корпорации и други структури), лидерството никога не е било осъзнавано и възприемано по начина по който се възприема в т. нар. "развити" страни. В същото време много от съвременната литература и обучение за лидери е създадена от и за хора базиращи опита и резултатите си в контекста именно на такива страни.

Е, България страна от този свят ли е, или не? Можем ли да се възползваме и доколко, от принципите на лидерство, които е извлякъл интелектуалният тръст на западните общества? Не сме примитивно общество като племената в Нова Гвинея, не сме обаче и от развития свят. По дефиниция, сме все още общество в транзиция. Например - няма осъзнаване на цивилизационният ни избор на национално ниво. Политически сме част от Европейския Съюз, огромна част от хората нямат усещането за това, че сме част от западната цивилизация или че сме се запътили натам. На фона на тази масова дисфункция Бог няма как да махне с магическа пръчка и да създаде супер перфектни "лидери", било то в църковната сфера или в обществото. Нарича се 'процес' и никой не може да избегне тази истина. Изграждането на лидери е процес. Изграждането на свободни хора е процес. Изграждането на свободни общества е процес.
 
Някои, обсебени от идеята за утопично егалитарно общество, са застанали зад "гениалната" идея напълно и тотално да изхвърлят идеята за лидерство на боклука, да се хванат за ръце, за затворят очи, да си пожелаят всичко хубаво и като ги отворят, света да е станал по-добър, подреден, справедлив и сигурен! На добър час!

Суровата истина е, че без структура и лидерство се разпадат семейство, общество, църква, фирма!

Въпросът е, кога точно ще дойдем до осъзнаването, че без лидерство няма никога да станем "развита" страна. Бог да ни опази да сме общество "в транзиция" за следващите още 20 години. Страшно е, но това се случи на израилтяните, нали? За 40 години те правиха "кръгчета" в пустинята, докато не измре поколението страхливци, които отказаха да ходят във вяра и винаги искаха всичко да е сигурно и да го пипнат, преди да повярват.

В "транзиция", или по-скоро във въртене в кръг сме вече 22 години. Защо? Поради липсата на върховенството на закона, но и не само. Законите, дори да са перфектни, се творят и прилагат от хора. А хората, които творят и прилагат законите ни, са в по-голямата си част политически фигуранти, обслужващи едни или други интереси. Къде са лидерите? Къде са истински загрижените за нацията? Къде са тези с чистите ръце, които ще изметат боклука и ще вкарат където му е мястото - в затвора!

Къде са бащите на нацията и истинските държавници?

Ако се издигнат между нас днес или утре, ще ги разпознаем ли? Ще очакваме ли да бъдат перфектни и ако не са, ще ги оплюем ли? Или ще ги подкрепим?

Е, времето е пред нас. Безкрайно обикаляне в пустинята на дисфункцията или движение напред? Никой не може да направи този избор за теб, за нацията. Време е!

Георги Бакалов

А що се отнася до тези прословути 100 млн. жертви: те са плод не на СССР а на вс. комунистически режими взети заедно. Стантистиката е от книгата "The Black Book of Communism". изд. 1997 във Франция. Ето и данните за жертвите: 65 million in the People's Republic of China
20 million in the Soviet Union[3]
2 million in Cambodia
2 million in North Korea
1.7 million in Africa
1.5 million in Afghanistan
1 million in the Communist states of Eastern Europe
1 million in Vietnam[4]
150,000 in Latin America
10,000 deaths "resulting from actions of the international Communist movement and Communist parties not in power

Надявам се това изкривяване на цифрите да е резултат от неточно проучена информация, иначе цялото нещо доста прилича на Пропаганда. :))

автор: Калин Крумов

Калине, знам, че се водеше подобен коментар към постинга на Гергана. Правилното и логично място за твоя коментар тогава би било там, понеже поне тук, в тази нишка, нямаше такова обсъждане. Но като си започнал, нека довършим: 

1) Постинга ми не е "пропаганда", а отбелязване на исторически факт - СССР е основан на 30ти дек. 1922ра година. 

2) Постинга ми е също и призив за молитва за Русия и нейният народ. Това е много далеч от някакъв опит за "пропаганда", в който ти ме обвиняваш. Вече започвам да свиквам обаче с новият ти тон, така, че явно това е, което си избрал като линия на поведение. Няма проблем - нищо ново под слънцето! 

3) Черната книга на комунизма закупих и прочетох преди около 5 години. Тя обаче не е единственото изследване на проблема. Всеки, който сериозно се интерсува от истината за даден проблем, е длъжен да го изследва от много страни и винаги да е отворен за нова информация. Има стотици хиляди засекретни документи на КГБ, които все още не са видели бял свят. Украина разсекрети преди 3 години голяма част от архивите на КГБ в Украина и дори за краткото време след тяхното разсекретяване, има нова информация за много нови жертви. Историята все още се пише и тенденцията е броят на доказаните жертви да расте, а не да намалява. 

4) Прибързаното ти решение, че написаното от мен е "изкривяване на цифрите" в  "резултат от неточно проучена информация" и накрая обвинението в "пропаганда" показват, че ти самият си твърде уверен в собствените си позиции. Не става ясно обаче, точно кой ти защитаваш в цялото нещо - Сталин, СССР, комунзма или всички взети заедно? 

Нека сега изясня на какво базирам цифрата от 100 милиона жертви конкретно за СССР, надявам се това да е образователно и за всички други, които следят тази дискусия. 

1) Технически, ти си прав - цифрата не е 100 милиона - тя е повече! 

Нека сега квалифицирам изказването си: Stephane Courtois, водещият екипа от автори, съставили Черната книга на комунизма, нарича труда не екипа си "един от първите опити да бъде изследван комунизма с внимание насочено към неговите криминални измерения, от централните райони на комунистическите режими, до най-отдалечените места на земята." 

По-натам, точно преди да цитира статистиката, която и ти си взел от Уикипедия, той казва: "това са едни груби приблизителна изчисления, базирани на неофициални данни". 

Нека сега да видим откъде идват тези цифри и в частност статистиката за 20 милиона жервти на комунизма в СССР. 

Тази статистика идва от книгата Великият Терор (The Great Terror) на Робърт Конкуест, публикувана за пръв път през 1968ма година!!! Да, прочетохте правилно! 1968ма година!!! В тази фигиура, Конкуест ЗАПОЧВА своето броене от екзекуциите през 1936та година! Ако се включат обаче 9те милиона убити от 1917-1922ра година, както и всички други убийства, които Конкуест не включва в неговата книга, става ясно, че фигурата 20 милиона може в най-добрия случай да се отнася само за убийствата на Сталин и то това е наполвината. 

Ясно е, че цифрата цитирана от Конкуест през 1968ма година, когато е имало много по-малко информация от сега, е срамотно занижена. И въпреки това, тази цифра циркулира в различни публикации, вкл. и в издания като Черната книга. 

Мога да чуя, разбира се, бушуващият в теб въпрос - на какви източници се позовавам, след като самият аз не съм изследовател? 

След като изследвах обширно темата от няколко години, ми стана ясно, че: 

- тепърва ще излиза информация, която ще разширява съществуващите цифри. 
- има леви политически сили, които подтискат излизането на истинските цифри за размера на комунистическите престъпления.
- най-достоверният и лишен от политически лоялности изследовател по темата е проф. R. J. Rummel.

Калине, ако решиш, че си готов да минеш на ниво на проучване отвъд Уикипедия, тази "направи си сам енциклопедия", порчай си книгата The Red Plague на световно всепризнатият експерт по темата, проф. R. J. Rummel. Според неговата изследователска дейност, той дава три стойности при опита за определянето на броя на жертвите на различните комунистически режими по света в периода 1900-1987ма година - ниска, средна и висока. 

Ниските са стойностите, които циркулират в системата. 

За СССР  ниската (консервативна) стойност е 28 326 000. Неговата средна стойност, т.е. доказана от неговите проучвания до сега е: 61 911 000 жертви. Сам той обаче многократно изказва личното си убеждение, че високата стойност от 126 891 000 - конкретно и само за СССР, е по-скоро цифрата, която е по-близо до истината. 

Наскорошното отваряне на архивите на КГБ от Украина (преди 3 години), потвърждава тези предположения. Стотици хиляди архиви на КГБ остават неразсекретни в Москва. 

Надявам се сега да ти става по-ясно откъде черпя цифрата 100 милиона жертви на комунизма в СССР. 

R.J. Rummel дава много по-завишени цифри и за жертвите на комунзма в България, за което не съм правил моето лично изследване, но отново бих взел завишените стойности, а не политически коректните, които циркулират в системата. 

Ти, разбира се, както и други радетели за "обективизъм" (разбирай, смекчаване вината) на комунизма на СССР, може и да не приемеш моята позиция. За мен обаче тя е достатъчно рационална и почива на изследванията на един от най-великите изследователи на темата, а не на Уикипедия, която пък цитира Черната книга на комунизма, която пък цитира изследването на човек, писал по темата през 1968ма година. На фона на това, мисля, че моят избор да се придържам към статистиките на проф. R.J. Rummel е правилен, рационален, много по-обективен и със сигурно нямаш нищо общо с твоите набързо изстреляни обвинения, че ползвам цифри с цел "пропаганда". 

Следва таблицата със статистиката на R.J. Rummel, която посочва цифрата от над 259 милиона жертви на комунизма за периода 1900-1987 г. Само Бог знае цялата истина, но що се отнася до мен, аз избирам да приема именно тази цифра, познавайки склонноста на правителствата да крият и замазват престъпленията си в името на уж някакви национални каузи. 

Българските избори - боклук на входа, боклук на изхода.

Източник: http://dnes.dir.bg/news/nansi-makaldauni-uikiliyx-8685243?nt=4

Племена, нации и бъдещето на мисията ни в Царството by Георги Бакалов is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivs 3.0 Unported License.
Based on a work at georgebakalov.bg.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://georgebakalov.bg/pages/21442.

Наскоро списание Nature Neuroscience публикува изследване доказващо, 
че човешката психика е устроена така, че да вярва най-доброто, дори в 
лицето на трагедии засягащи лични взаимоотношения или здравето. (link: 
http://www.nature.com/neuro/journal/v14/n11/full/nn.2949.html)

Изследователите са нарекли този респонс - "нереалистичен оптимизъм".

И все пак, реалистичен или не, това е начина по който реагира клинично 
здравия ум.
Как обаче гледа науката на такива ненаучни категории като надежда, 
радост, съчувствие, прошка и любов?

Цялостния учебник по психиатрия (The Comprehensive Textbook of 
Psychiatry), клиничната "библия" по психиатрия и клинична психология, 
има "500000 реда от текст. Има хиляди редове посветени на 
безпокойството и депресията, стотици занимаващи се с фобии, срам, 
вина, гняв. Но има само пет реда посветени на надеждата, един ред 
посветен на радост и нито един за съчувствието, прошката и любовта.

Повече от ясно е, че наука опитваща се да изгради своите парадигми 
изцяло и само въз основата на емпиризъм, рискува да се озове от грешната 
страна на уравнението, що се отнася до реалните проблеми на хора 
живеещи в реалния живот. Докато се борим за нашето оцеляване и цялото 
ни същество е устроено така, че да вярва най-доброто и да работим за 
благоденствието - нашето и на нашите семейства, науката, в лицето на 
клиничната психология например, дори не адресира самите екзистенциални 
цели, които контролират поведението на по-голямата част от хората.

Учените могат да си позволят това. Академичния свят позволява 
стерилната атмосфера за провеждането на експериметни и изграждането на 
хипотези. В това няма нищо лошо, разбира се. Част от мандата, който 
Бог даде на човек е "да владее над цялата земя" (Бит. 1:26). Стремежа 
на хората към познанието е част от интуитивното следване на този 
мандат - опознаването и овладяването на творението. За съжаление, 
много съвременни учени отхвърлят вярата в Бог като несъвместима с 
техните разбирания и емпиризма, на който се основава науката. Други, 
като например тези 50 лауреати на Нобелови награди, възприемат науката 
като част от познанието на Бог и Неговото творение 
(http://nobelists.net)
Какво обаче придвижва както отделната личност, така и цели народи 
напред в тяхното развитие? Какво кара хората да изобретяват, да търсят 
начини да подобряват качеството на живота си и този на децата си? Не е 
ли търсенето на щастието? Не е ли "нереалистичния оптимизъм", че 
живота може да бъде по-добър в утрешния ден - дори най-престижния 
учебник по клинична психология да споменава думата "надежда" само в 
пет реда?
Какво е една мечта? Не е ли тя нереалистичен оптимизъм? Ако "да", то 
учените са установили ,че ние сме буквално създадени да се надяваме и 
да мечтаем, т.е. да имаме "нереалистичен оптимизъм".

Когато мъж и жена обвържат живота си в свят брак пред Бога, не се ли 
посвещавата те на търсенето и постигането на цели, идеали и търсене на 
щастие, които са "нереалистични" на фона на статистиките отразяващи 
нивата на разводи, болести и бедност? Не посвещават ли те живота си на 
един непрекъснат стремеж към постигане на своите цели, независимо 
колко нереалистично оптимистични са те за науката?

Създаването на партньорства в бизнеса не е ли поемането на риск в 
търсенето на успех, дори да знаем, че 90% от новосъздадените бизнеси 
се провалят след първата година, а от просъществувалите 10%, едва 
половината оцелявата след втората година? И въпреки това, нови бизнеси 
биват стартирани през цялото време - напука на рецесии, корупция, 
нелоялност, конкуренция и политическа и икономическа несигурност.
Не е ли конституцията на един народ декларацията за това, че този 
същият народ се посвещава на изграждането на общество, което има за 
цел да бъде справедливо и свободно, въпреки, че историята показва, че 
в повечето страни хората не са свободни в пълния смисъл на думата 
свобода.

"Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са 
създадени равни, че те са дарени от своя Създател с дадени неотменими 
права и сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие." -- 
Декларация за независимост, 1776 г.
Не е ли това един идеал, към който се стреми Америка вече повече от 
235 години, колкото и да е бил труден пътя за неговото постигане - 
изграждането на страна, в която всеки има свободата да се стреми да 
търси своето щастие?

"Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър {Значи: Канара} и на тая канара ще 
съградя Моята църква; и портите на ада няма да й надделеят." Мат. 
16:18

Не заяви ли Исус, че Неговата голяма цел на земята е именно да изгради 
църква, еклесия, управителен дом, който няма да бъде победен от сатана 
и неговите сили? Нереалистичен оптимизъм или вяра, основана на 
реалностите на Божието Царство и сила, беше тази декларация на Исус?
Колкото и да ни учи историята за трудностите, които съпровождат 
основаването на една общност от хора под формата на общение, 
изповядващо Христос и организирано от общо видение и цел, не е ли Св. 
Дух, който продължава да вдъхновява посветени на Бог мъже и жени, за 
това да посаждат нови църкви и да ги установяват в пътищата на Исус?
Виждате ли, всяко ценно и важно нещо, към което се стремим - 
семейство, приятелства, реализация, народ, филантропия, предполага 
съществуването на идеал, който е може да се категоризира като мечта 
или "нереалистичен оптимизъм".
Защо се разочароваме, когато в процеса на следването на тези наши 
мечти, се окаже, че всичко взима много повече време и усилия? Понеже 
само от опит можем да придобием усещане за реалните измерения на 
личната цена, която всеки един от нас трябва да плати - емоционална, 
времева, финансова и физическа, преди да започнат да се съдват мечтите 
ни.
Друга една причина за разочарованието и липсата на мъдрост е следната: 
много малко са тези, които са имали щастието да бъдат подготвени за 
живота от родителите си. Колко са родителите, които отделят време де 
факто да подготвят децата си за това, което им предстои, когато станат 
семейни, родители, работници, работодатели?
Колко са родителите, които са отделили време да формират правилния 
мироглед в своите деца? Било то поради високо-контрастните реалности 
между поколенията или поради семейната култура, факта е, че повечето 
от нас се впускат в състезанието наречено "живот" без да имам 
представа какво ни очаква? Дори вярата ни в Бог е представена така (от 
незрели проповедници), че едва ли не магически ние християните ще 
бъдем подминати от проблемите в света и всичко ще се случва някак си 
магически лесно само понеже ние се молим на Бог, четем Библията и 
ходим на неделни служби. Това просто не е така! Само Исус ОБЕЩА, че и 
вярващи и невярващи ще бъдат ударени от едни и същи ситуации, проблеми 
и предизвикателства.

Мат. 7:24 И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се 
оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; 25 и 
заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се 
върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара. 26 И 
всеки, който чуе тези Мои думи и не ги изпълнява, ще се оприличи на 
неразумен човек, който построи къщата си на пясък; 27 и заваля дъждът, 
придойдоха реките и духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; 
и тя падна, и падането й бе голямо.

Истината е следната: Бог влага мечти и желания в сърцата ни. Отнема ни 
време да осъзнаем това, понеже религиозните ни умове се борят с какви 
ли не стереотипи що се отнася до Бог. Когато обаче отлюспим грешните 
представи и оставим Словото да ни разкрие картината на Отец, Сина и 
Св. Дух - любящ, горящ от сила, пълен с цели и намерения, активно 
въвлечен в битките ни, започваме да разбираме, че заедно с Него успеха 
е възможен. Разбираме, че дори да отнеме повече време, Бог гради в нас 
и чрез нас и ни доближава до реалностите на обещанията.

Някои от тях ще видим с очите си, ще пипнем с ръцете си и ще вкусим. 
Други ще останат като мечти за следващото поколение, което ще наследи 
опита и свидетелствата ни.
Не можем обаче да си позволим да затворим сърцата си, да закоравим 
вратовете си и да поемем нещата в "наши ръце", в опит да осъществим 
"нереалистичните си очаквания" по-бързо и по нашия си начин. Да живеем 
чрез вяра е да живеем живот свързан именно с доверието към Бог - 
състояние изискващо сърцата ни да са меки и способни да чува Неговия 
глас и сърце.

Като добавим към това и емоционалната зрялост, която мнозина нямат, 
картината се усложнява още повече!

Как можем тогава да успеем, би запитал някой? Едно е ясно - НЕ МОЖЕШ 
да успееш сам! От първостепенна важност е съзнателното изградане на 
взаимоотношения с хора, които ще те насърчат в нереалистичните ти 
очаквания, които ще ти говорят истината в любов, които ще извървят 
втората миля с теб, тогава, когато е нужно.

Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и 
да било нещо, което да поискат, ще им бъде< дадено> от Отца Ми, Който 
е на небесата. (Мат. 18:19)