През 1996 година държавата продължаваше да ни тормози. От полицията идваха по сигнали на граждани на нашите църковни събирания, за да ни разпръснат. Тайните служби пък подслушваха телефона ми без да се прикриват с цел да демонстрират, че са в контрол. Следяха ме с коли из града, също демонстративно. Големият натиск беше да подпиша някакъв документ за сътрудничество с тях. Това разбира се никога не стана. От около 1000 души през 1994та година, бяхме останали около 150 души, плюс разбира се нашите си деца. След две години тормоз, църквата продължаваше да стои. Дори вътрешното разцепление и напускането на Иван Хазърбасанов и една малка група с него, не успя да разруши църквата, по онова време вече неформално наричаща се Прелом.
От една страна, църквата ни, която вече беше минала през различни форми на гонение, беше доказала за повече от 2 години, че може да отстоява своята позиция, без да се огъне. Това беше ключово важно, както за мен, така и за цялото ни църковно тяло. Тогава не го разбирахме, но това беше своего рода “кръщение” в духа на дисидентство, понеже от юни 1994 година ние съществувахме против волята на държавата и въпреки това успяхме да устоим.Информацията за безобразията на правителствата на Беров и Виденов спрямо Слово на Живот в София и Емануил в Пловдив беше разпространена интернационално. Аз лично проведох кампания през 1995та година и десетки хиляди християни от Америка и Канада изпратиха писма на Виденов с настояване да спрат действията на държавата срещу вярващите и конкретно Слово на Живот и Емануил. В разказите си за станалото съм се придържал към фактите и всичко е било подкрепено с документация - откъси от видео материали показващи влизането на полицията в зала Сливница, следенето ни от ченгетата преди въобще да имаше кампания по медиите, изрезки от десетките, дори бих казал стотици статии писани по мой адрес и против църквите Слово на Живот и Емануил. Във Вашингтон направих среща с тогава посланничката ни Ботушарова. Тя ми каза: “Получаваме хиляди писма на ваши поддръжници. Пращам ги в София, но там ги хвърлят в коша.” Това беше правителството на Виденов - престъпно!Неправомерните действия на българската държава спрямо църквите Слово на Живот и Емануил бяха споменати включително в поне един от докладите на Държавният Департамент на САЩ като пример за нарушение на човешки права. Българският Хелзински Комитет за години документира различни случаи свързани с тормоза, през който ни прекара държавата и то без никакво основание. Може и да е имало спорадични случаи и срещи други общества, но систематичното гонение и тормоз, на който бяха подложени тези две, бяха всеизвестни. Това бяха неща, които се знаеха от повечето хора в обществото в периода 1993-1997 година. През 1996-та година, с настъпването на есента и нежеланието ни да прекараме като църква още една зима по домове и домашни групи, аз реших да проверя доколко е възможно да получим разрешение от държавата, в частност Дирекция по вероизповеданията. Вярвам, че минаването на нашата църква през тези години на гонение, когато бяхме третирани наистина като извън закона и като опасни за обществото група, беше важно и вече бяхме спечелили битката в духа. Реших да отворя линия на комуникация с дирекцията, но не от позиция на слабост, а от позиция на сила - бяхме доказали вече за години, че можем да издържаме на режима, в който ни бяха вкарали. Не беше приятно, намаляхме като численост, но можехме да издържаме. Това създава силна позиция, дори човек да е притиснат в ъгъла. Дори твоите врагове уважават това и не могат да ги игнорират. Честно казано, в един смисъл, след гонението отвън и след разцеплението отвътре, църквата беше стигнала до основното ядро от хора, които явно бяха сериозни за Бог и за посвещението си към Него и към тялото, в което той ги беше поставил част и това беше ценно. По-добре е да знаеш, че 150 души са сериозни за това, което правят, отколкото 1000, които са там само понеже е славно или забавно. Само който не е водил църква, той не знае - големите зали и помещения са ключови за растежа на църквата и нейното развитие. В случаи на екстремно гонение това не е точно така и църквата може да се адаптира да съществува като подземна такава. Но в условията на урбанистично християнство и що годе някаква форма на демокрация, както е в България, това винаги ще е фактор. Романтичната идея на някои хора, които се опитват да са оригинални и да изобретят църквата наново, като се опитват да ни убедят, че видите ли църквата е по-“органична”, ако се събира САМО по домовете и няма формални служби, е именно това - романтизъм! Трябва и може да има много форми на общение в домовете, но сградата е важен компонент в развитието на една църква и нейното успешно служение - не само спрямо нейните собствени членове, но и спрямо обществото. Много са логистичните, социалните и чисто икономическите доводи, които са в полза на това една църква да има своята собствена база и в частност възможността да се провеждат събирания на цялото тяло. С настъпването на есента на 1996 година, след 2 години тормоз от властите, аз реших да направя крачка на дипломация към това да осигуря именно такава възможност за църква Прелом. Дипломацията е нещо различно от политиканството и балканският пазарлък. Аз отказах да се пазаря и някой да ни диктува какво да правим през 1994та година, когато промениха закона и за това платихме цена. Когато ние решихме, че искаме да комуникираме с държавата, тогава възобновихме тази комуникация, според нашите изисквания, а не според техните. Това е дипломация. Тя включва в себе си елемента на конфронтация. За съжаление някои “пастори” мислят, че е дипломация или нещо духовно, да ходят на коктейлите на компрометираният президент-агент и след това да разнасят снимките си с него в интернет. Каква заблуда само! Това е нищо повече, нито по-малко подмазвачество, а такъв дар няма изборен измежду даровете на Святия Дух!Заедно с Емил Шиков, верен брат, който и до днес е част от църква Прелом, тогава мой помощник, отидохме на среща с Васил и Анатоли Еленкови. Помолих ги да дадат регистрация на църквата ни и да ни направят един от техните клонове, съзнавайки, че това означава в някаква степен приемане на условията на държавата за вписването в рамките на някаква тяхна формула. Знаех обаче, че вече се бяхме доказали и като непримирими с нашите принципи. Въпросът беше доколко ще е възможно да получим формалното разрешение да се събираме като църква на общи служби без да идва полицията да ни гони, и без да трябва да подписвам каквито и да е компрометиращи документи, които по-късно да бъдат ползвани срещу мен или църквата. Реших се на тази крачка не защото не мислех, че Еленков не е в комбина с държавата. Предполагах го, но нямах доказателства. Буквално казах на Еленков: идвам директно при теб, без да съм ходил в Дирекцията. Направи нещо без да се съветваш с тях! Дай ни регистрация без да ги питаш дали може, направи го понеже е правилното нещо, застани за нещо - това е твоят шанс! Той отказа. Пред Васил и пред Емил Шиков, казах на Антаоли Еленков: “Баща ти имаше възмоност да направи нещо, което да покаже, че може да действа независимо и той се провали!" Станахме и си тръгнахме. По-късно обаче Еленков ми се обади, явно вече след като беше минал инструктаж, и каза, че можел да направи нещо, но трябвало да дойде да говори в църквата и всеки да си даде ЕГН-то (?!?!) Ние се съгласихме. Еленков дойде на наша служба да проповядва, основно за това как трябва да приемаме властите, дори когато не изглежда справедливо...Пуснахме листове и казахме на хората, който иска да си даде името и ЕГН-то понеже това било условие за това да ни се даде регистрация. Днес никога не бих направил това, но тогава не изглеждаше като голяма работа. Много от нас вече знаеха, че сме някъде по техните регистри и сякаш вече беше спряло да ни пука. Нищо обаче не се промени, но и разбрахме следното - Еленков оперираше като административен орган на държавата. Настъпи зимата на 1996та година, а след това дойде и януари 1997ма. Ченгетата, които ме следваха станаха още по-настоятелни. Нашето семейство заминахме за Америка да посети родителите на жена ми за месец-два и по телевизията наблюдавахме простестите срещу правителството на Виденов и неговият колапс. След завръщането ни в България, през април 1997 година, скоро след идването на служебното правителство на Иван Костово, аз отидох на среща с Георги Кръстев от Дирекцията по вероизповеданията. Той ми каза, че в момента не може да се вземе никакво решение по нашият въпрос понеже било много скоро след смяната на правителството.Изкарахме още едно лято по поляните на Витоша. Това беше лятото, в което след една от службите в местноста Камбаните, автомобил удари двама братя от църквата, които се движеха с мотоциклет и те пред очите на хора от църквата загубиха част от крайниците си следствие на удара. Това беше голяма травма и трагедия за цялото ни духовно семейство. Започвах да губя вяра и търпение. В същото време, без да имам реално никакви гаранции от който и да е, че нещо ще се промени, наехме три етажна сграда на улица Г. Вашингтон с цел ползването и за база на църквата. Направихме това изцяло с вярата, че до есента нещо ще се е променило и че ще можем да се събираме, без полицията да може да дойде и да ни разпръсква. През август на същата година, в една топла вечер, бях поканен на вечеря от американски бизнесмен, който беше в България по работа, в ресторанта на градината на хотел Кемпински. Бяха ме поканили да дойда облечен непретенциозно. Когато се приготвях обаче, Святият Дух ми говори и ми каза да си облека най-хубавият костюм. Недоумявах, но го направих. Когато моите домакини ме видяха, те започнаха да се подхилкват, понеже те всички бяха облечени по дънки, само аз бях с официален костюм. 15 минути след като седнахме и започнахме да поръчваме, в ресторанта влезе антуража на президента Петър Стоянов, неговата съпруга и дъщеря му. Бодигардовете заградиха един периметър и президента и неговото семейство, които бяха придружени от певицата Богдана Карадочева и нейният съпруг, по това време действащ директор на БНТ, седнаха да вечерят. Знаех, че това е причината, поради която Бог ми каза да се облека официално. Станах от масата и се извиних пред моите домакини, като им казах, че трябва да се видя накратко с някой. Преградата, която трябваше обаче да преодолея, беше бодигарда. Този човек беше много висок, аз гледах нагоре като говорих с него, а аз не съм нисък! Обясних му, че аз съм пастор Бакалов и че президента ще се радва да се види с мен. Той ме погледна с недоверие и точно когато се готвеше да ме върне, президента Стоянов помаха с ръка да бъда пропуснат. Поздравих всички и се извиних за притеснението. Президента ми каза: “Пастор Бакалов, как сте? Следя това по медиите, което става с вас. Знам, че не е вярно, но така са нещата в нашата страна. Можете ли да ни помогнете да задържим младите хора в България? Имам увереност, че нещата ще се променят и вие няма да имате повече тези проблеми, които сте имали досега.”Аз му казах, че за да можем да помогнем, първо на нас трябва да ни се помогне. Обясних му, че няма нищо по-вълнуващо от това да можем да възстановим надеждата на младите хора, че могат да успеят в техните мечти в България, но така както сме гонени в момента не можем много да направим. Срещата ни трая не повече от 20 минути. Той и семейството му бяха много мили да отделят това време и аз благодаря на Бог за тази възможност. С него имахме една инцидентна среща в ЦУМ преди той да стане президент, още в началото на кампанията срещу Слово на живот, тя беше кратка и опознавателна. Срещата ни в Кемпински същи беше “инцидентна” и от тогава не съм говорил с г-н Стоянов, нито съм имал някакви контакти, но го ценя като човек и като общественик, който превъплъщаваше някаква форма на баланс, почтенност и нормалност в годините на прехода, особено на фона на дивият хаос, който се разиграваше в България. Важно е да отбележа, че освен формалното: “помогнете ни, за да можем да помогнем”, не съм искал никакви услуги от президента, нито има някакви други връзки, контакти, конспирации и планове, които са били в действие. За мен тази среща беше от Бог и как Той я е използвал за Неговите цели, това само Той знае. Две седмици по-късно получих обаждане от Дирекция по вероизповеданията и отидох на среща. Господата Кръстев и Младенов бяха много приятелски настроени и готови да дискутираме разрешение на нашият “проблем”. Попитаха ме към коя деноминация бихме искали регистрация. Питах дали може да е към Божия Църква. Отговора беше: може, защо не? След това реших да питам дали може към Петдесятният Съюз? Ами ще проверим, но вероятно няма да има пречки. Накрая се съгласих: Добре, нека да е при Васил Еленков, в ОБЦ, понеже така и така се познаваме с него. Добре, ще задействаме нещата. Вече бях убеден, че споменатите деноминации бяха в една или друга степен зависими от системата дотолкова, че ако имаше политическо решение - едно или друго, то можеше да бъде приведено в изпълнение и тези органиации нямаха каквата и да е независимост от държавата. Съзнавам, че това може твърдение може да бъде оспорено от някой. Това е тяхно право. Аз няма причина да си измислям тези неща. Пиша тези “мемоари” така сякаш утре, когато се кача на самолета, с който трябва да летя, може да ми е последният ден на земята. Бог е реален, с него само глупец може да си позволи да се подиграва и да няма страх от възмездие - в този живот и във вечността!След известно време Еленков ми се обади. Решението, било следното (явно след инструктаж от Дирекция) - можело да ни даде регистрация, но ако моето име не фигурирало в управлението на църквата и църквата да няма собствено име, а да е клон към ОБЦ под номерче! Така и стана. Регистрирана беше Обединена Божия Църква - 17 и аз не бях в ръководството! Това се промени чак през 2000 година, когато явно най-накрая Еленков беше инструктиран, че може видите ли Бакалов да заема пак позиция във вашата структура! Това е още едно доказателство за това доколко Еленков не беше в контрол на своята собствена организация - ако аз можех, щях ли да се съглася да не бъда старши пастор по документи, след като бях такъв де факто? И въпреки това, документите ги свидетелстват! Не само това, но когато през 1999та година организирахме първата ни апостолска конференция с Джон Екарт и бяхме разпратили брошури с моята снимка, Еленков ми се обади буквално да ми крещи как било възможно да си позволя това след като името ми не фигурира в регистрацията на църквата! Явно е бил доста изплашен за мястото си! Надявам се читателите на този разказ, а той е достоверен и стоя зад всяка една дума пред Бог и човеци, да разкрива картината на това, което се случи тогава - на Георги Бакалов и Слово на живот, след 3 години на очерняне от медиите, отнемането на регистрации и гоненето по гори, полянки, зали и апартаменти, изведнъж бива разрешено тихомълком да възстанови дейноста си! Аз не бях променил нищо от това, което проповядвах или вършех. Не бях дал никаква причина някой от тези господа в системата да се надявам, че сте има стана сътрудник. Но след идването на власт на правителството на Иван Костов и поемането на про-западен курс от страна на българската държава, отгоре беше спуснато решение за решение на проблема със групата, до вчера гонена като “секта”. Това доказва ясно, че кампанията “анти-секти” беше изцяло спусната отгоре, а не поради нещо толкова страшно или ужасно, което аз или нашата църква сме били или сме вършили!За жалост, никой не излезе по националната телевизия да изясни малката ГОЛЯМА...”грешка” (!?!?) на държавата. Милиони хора бяха вече изконсумирали стотиците статии по вестници малки и големи, десетките телевизионни и радио предавания, които бяха използвани за изпълнението на кампанията “анти-секти”. Всичко това с удобрението на правителствата на Беров и Виденов, две престъпни и демонизирани правителства, които навредиха на България по много начини. Към греховете им е добавен и следният - те или поръчаха, или най-малкото неформално оторизираха дискриминационните действия спрямо новосъздадените след 1989та година църкви в България! Медии като в-к 24 часа, в-к 168 часа, в-к Труд, БНР, БНТ и други, контролирани от бивши агенти на ДС, приведоха в изпълнение пропагандната част на една кампания имаща за цел да дискредитира евангелизма в България като нещо добро и да утвърди възприятието му от обикновенните хора като нещо зло, чуждо и опасно. Нарочени бяха една-две църкви, за назидание на всички други. За най-голямо съжаление голяма част от българските вярващи повярваха на тази кампания и много я вярват дори и до днес. Пасторите, вместо да се обединят и да застанат заедно срещу лъжите, които удариха един, двама или трима, предпочетоха да се скрият и да минат под радара на общественото негодувание. На мен и на нашата църква се внушаваше чувство за вина - едва ли: как можахте така да допуснете това нещо? И до ден днешен пастори и епископи продължават да гледат на нас през призмата на тази акция на отрицанието на личноста, която медиите насложиха спрямо мен и църквата ни. Това е жалко и само Бог може да се занимае с тази несправедливост. Най-доброто, което ние можем да направим е да бъдем себе си. С настоящето искам да разясня и следното: Васил Еленков не е направил каквото и да е за мен или за църква Прелом! Той единствено е бил послушен администратор на разположение на държавата. Твърдя, че за разлика от други деноминации, които са създадени чрез организирането в едно на църкви, следващи обща история, вяра и организация на дейността си, неговото ОБЦ беше изкуствено създадена от тогавашната държава деноминация, по време, в което други църкви ги затваряха, с цел създаването на алтернативен “алианс", който да обобщи всякаквите там разнородни църкви и така да се предотврати тяхното независимо развитие и действие. Твърдя, че след издържането на години на документиран тормоз от страна на държавата, в следствие на божествена интервенция (срещата ми с президента Стоянов, както и промяната на курса на правителството на Ивано Костов спрямо религиозните малцинства), църква Прелом успя да пробие през обръча, в който бяхме поставени от държавата чрез нейните неправомерни деяния от 1994та до 1997ма година. За времето прекарано като част от ОБЦ, както и за нашето напускане, ще трябва да прочетете Част 3, която предстои да бъде публикувана.
