Честно казано, за мен е от малко значение какво ще кажат, или дори - какво мислят, религиозните функционери на деня в България, или извън България. Бог ме извади от греха, за да ме направи свободна личност, а не да ме вкара в схемите на религиозната система, която е толкова токсична колкото и политическата, ако не и повече. Не ме разбирайте погрешно - просто мисля на глас и установявам факти. Осъзнавам, че това в България не се прави от пасторското съсловие, основно понеже всеки е държан в някаква форма на страх от това какви биха могли да са последствията за него и църквата му, ако кажеше нещата така, както ги мисли. Аз нямам този проблем. Години са минали от тези събития. Когато съм бил по средата на тези ситуации, не съм имал понякога доверие сам на себе си. Не съм искал да говоря прибързано, да се защитавам или да атакувам други. Това, което правя с тези постинги няма нищо общо с подобни действия, които са истинско изкушение, когато човек е под натиск. На правилното време, особено след като е минало много време, правилното нещо е да се изяснят фактите относно дадени минали събития днес и сега, за да не останем да живеем за следващите 20 години в сянката на нечии спекулации.
ГРЕШКИТЕ НА НЕЗРЯЛОСТТА
През 1992 година бях на 23 години! Как въобще сме успeли да оцелеем, самият аз не знам. Незрялостта е пасив, който няма равен на себе си. Тя изигра огромна роля по онова време в нашия живот като църква.
В ретроспекция, именно поради тази моя незрялост, допуснах може би най-голямата си грешка като млад лидер - решението да приемем групата на Иван Хазърбасанов като част от Истина от Сион - ход, който нямаше никога да се случи, ако лидерите от Слово на живот в Швеция не го бяха замислили и предложили. В наивността си, без да имаме какъвто и да е опит в сферата на човешките взаимоотношения, без да разбираме сложната материя на лидерството, ние просто искахме да направим “правилното нещо”. Доверихме се на хората, които смятахме за по-духовни, по-зрели, по-можещи. Не се съмнявахме в техните мотиви. За нас “пастор Улф” не можеше да вземе грешно решение, камо ли да има някакъв подмолен мотив в цялото това нещо. В интерес на истината, аз не вярвам, че някой тогава е имал грешни или подмолни мотиви. Движението «Слово на живот» беше във вихъра си и никой не е имал време да се занимава твърде много с “досадните” детайли на това коя църква с кой трябва да работи. Не смятам, че Улф или неговите лидери са имали намерението съзнателно да контролират, или по някакъв начин да се възползват от мен, или църквата ни. Убеден съм, че било то Бенгт Ведемалм, Майкъл Ландин или Улф Екман, са имали най-искрените намерения за начина, по който ще се развият нещата в България с църквите, в които те дойдоха да вложат време и усилия.
Истината е, че Иван винаги е държал на взаимоотношението със «Слово на живот» и с Улф Екман лично. Мога само да предполагам колко трудно му е било да разбере защо СЖ избират да се свържат с мен, а не с него, който ги познаваше години преди това и с когото те вече имаха предистория. Вероятно Иван не е разбирал и какво толкова шведите виждат в мен и «Истина от Сион». Както и не е разбирал какво точно правеше «Истина от Сион» да е «Истина от Сион». Групата, която дойде с Иван, също имаше своите лоялности в Швеция, а не в «Истина от Сион». Не искам да влизам в дълбок анализ на българската народо-психология, но за това имаше няколко причини. Ще спомена две: от една страна аз мога да разбера моите връстници, които имат нужда от духовни бащи и авторитети. Като поколение израснало без бащи, ние бяхме силно привлечени към модели за подражание, какъвто беше тогава за нас Улф Екман, който демонстрираше увереност, свобода на личността и замах на действие, достойни за уважние от който и да е.
От друга страна обаче, има и негативно измерение на търсенето на външен авторитет на всяка цена: поради векове сервилност в българите не е останало чувство за независима мисъл и себе-стойност. Това български лидери да възприемат друг българин като авторитет, е малко вероятен фенонмен, който можем да свидетелстваме в контекста на националната ни култура. Но аз тези неща не ги разбирах тогава.
И така, от собствен опит вече знаем, че сливането на две църкви в една, само понеже пасторите им са били в същото библейско училище, е рецепта за проблеми.
Проблемите не дойдоха веднага, разбира се.
През периода 1992 -1993 година може да се каже, че работихме изцяло фокусирани в това да изграждаме църквата, която растеше бързо, както и да пътуваме и да проповядаме по различни места из страната.
Нещата обаче не останаха така.
БИБЛЕЙСКО УЧИЛИЩЕ СЛОВО НА ЖИВОТ
След като през 1993 година се активира кампанията “анти-секти”, това постепенно започна да премества центъра на нашите усилия и внимание от това да служим на хората и да достигаме недостигнатите, в това да защитаваме делото, църквата и себе си. Това е неизбежно. Само хора, които са били в подобна ситуация могат да знаят за какво става дума. За жалост, надали някога ще успея да възпроизведа цялостните си впечатления за този период от време. Само ще кажа, че не беше лесно да се опитва човек да служи, докато в същото време се защитава от ударите на една система, решена да ни унищожи.
През късната пролет на 1993 година управата на зала ВИАС ни уведоми, че трябва да напуснем в определен срок. Църква «Истина от Сион» беше вече над 600 души редовни посетители, без своя сграда и с намерение да открие Библейско училище през есента.
На всичко отгоре, скандалът с недопускането на Улф Екман и шведската група от самолета в България, беше активирал вече кампанията “анти-секти”, но тя все още не беше в разгара си, а тепърва набираше сила.
Следващото голямо събитие, което щеше да отключи една напълно нова вълна на атаки, беше откриването на Библейското училище «Слово на Живот» в София.
Както вече споменах в част 3 на този разказ, училището първоначално беше обявено като «Истина от Сион», в съответствие с името на църквата ни. Решението за стартирането на училището не беше координирано с нашите наставници и партньори от Швеция, и по-късно, когато ги информирах за това, идеята беше посрещната хладно. Чак впоследствие стана ясно, че за Улф беше от голямо значение това Библейско училище да се нарича «Слово на живот». Аз се съгласих, понеже за мен беше по-важно да има училище и да могат да дойдат преподаватели от Швеция, от това как ще се казва нещото. Промяната на името не означаваше, че ние ще сме някакъв, едва ли не, клон или филиал. Никога не получихме каквито и да е финансови помощи, никога не сме били на платени позиции към шведската, или която и да е друга органзация. Честно казано, ако можеше да сме били, не бих отказал по онова време, понеже живеехме наистина на ръба.
През лятото на 1993 година, вече под името «Библейски Център Слово на Живот», беше открита първата и последна година на неговото същестуване. Това беше годината, в която се роди първата ни дъщеря - Джени, и честно казано и до ден днешен не мога да се примиря с това колко време ми отнемаше да се занимавам с църквата, библейското училище, всякакви проблеми свързани с атаките на държавата и медиите срещу мен, и срещу нас, и на всичко отгоре да нося задълженията на нов баща.
Как въобще оцеля бракът ни и семейството ни през този период, все още не мога да проумея. Пренебрегвах младото си семейство през цялото време. По стечение на обстоятелствата живеехме под наем в едно панелно жилище в квартал Дружба и климатът там беше ужасен! Повече от всичко друго, аз просто нямах знанието и зрялостта да знам как да изключа мозъка си от всичката лудница на това, което се случваше в църквата, и как да отделя време за съпругата ми и за бебето ни.
Съжалявам, че трябва да го кажа, но «Слово на живот» нямаха добра традиция на солидно поучение в сферата на брак, семейство и отглеждане на деца. Или поне ние, които бяхме интернационални ученици в тяхното училище, не разбрахме за това. А истината, приятели, е, че добър брак и добри деца не се “случват” - те се изграждат.
Най-разочароващото беше, че през цялата тази една година на изключтелно напрежение, никой от шведите, които идваха като преподаватели, не се поинтересува за това как се справяме лично ние като младо семейство. Мисля, че по онова време целият фокус беше на това, което се случваше по време на конференции и служби. Отвъд проповедите, хвалението, молитвите и евангелизациите, имаше много малко разбиране за това как да живеем балансиран живот. Каквито учителите, такива и учениците! Всички тези преподаватели, които идваха от Швеция (по един на месец), идваха с основната цел да проповядват, да се молят за хора, да вярват на Бог за чудеса и да се приберат у дома с добра история от пътуването.
За мен голямото чудо щеше да е някой по онова време да беше отделил поне малко време и да се поинтересува за това как се справяме ние като младо семейство. Не ни било писано! Днес се смеем като си мислим за онези дни, но тогава хич не ни беше до смях.
ЗАЛА СЛИВНИЦА
Междувременно, църквата ни успя да подпише 5 годишен договор със собствениците на зала Сливница. Залата беше реновирана през лятото на 1993 година и в нея се откри учебната година на Библейски Център Слово на живот.
Откриването на учебната година беше незабравимо!
Пред залата имаше демонстранти - някакви хора, които с мегафон предупреждаваха минувачите за това, че Антихрист е в тази зала. Имаше и полиция, и журналисти.
Минути преди откриването на учебната година, полицаите се обадиха и казаха, че трябва всичките над 300 ученика, които вече пееха в залата, да бъдат евакуирани, понеже имало анонимно обаждане в полицията и някой е отправил заплаха от бомба в залата.
Ако откажехме, трябваше да подпиша документ, чрез който поемам отговорноста за всички тези хора, ако нещо се случи. Започнах да се моля усилено и Бог ми даде следното слово: “ако дяволът искаше да ви убие, той щеше ли да ви предупреждава?” Хм, звучи логично, нали? Подписах документа и това влуди както полицаите, така и журналистите.
На следващия ден на първа страница в-к Стандарт беше публикувал статия със заглавие, което беше нещо от сорта на “Пастор готов да жертва паството си” (или нещо подобно). Журналистите бяха гневни за това, че съм подписал документа и че училището продължава.
Спокойно мога да кажа, че от този ден натам, все едно влязхоме в друго ниво на духовно воюване и опозиция. Буквално можеше да се усети всеки ден и час. Нещо се беше променило сериозно. Играта беше загрубяла.
Сега не мога да се впускам в детайлите на това, което се случи през тази една година на библейско училище, понеже те са много. Но нека кажа само това - през този период на време полицията започна да ни тормози, сформира се родителски комитет на родители, чиито “деца” (разбира се, всички те пълнолетни хора), бяха в църквата и, разбира се, всичко кулуминира с действията, които предприеха комунистите в парламента.
След една година на усилена кампания, прокурорски проверки и тормоз, държавата успя да промени Закона за лицата и семейството, да заличи фонадция Слово на живот и сдружение Истина от Сион от регистъра на съда, да ни принуди да напуснем сградата, която бяхме наели, и да ни вкара в нелегалност.
Причината църквата ни да беше третирана като нелегална за периода 1994-1998 година беше това, че след като държавата ни заличи като юридическо лице, единствената алтернатива за нас да оцелеем като такова щеше да е да потърсим регистрация към някоя от съществуващите деноминации. Това обаче не можеше да е избор. Ние бяхме органически несъвместими с тези организации. Избрах да съществуваме като неформално общество. Държавата, обаче, не ни остави на мира дори тогава. Продължиха преследванията, влизанията в домовете на вярващи, изземването на книги и християнска литература, и т.н.
Така през 1995 година натискът срещу мен и моето семейство се засили. През месец май организирахме конференция с Улф Екман в град Ниш, Сърбия. Около може би 200 души успяхме да пътуваме до Ниш и да се видим с пастора, който българската държава не беше пуснала на територията на България през 1993 година. След тази конференция, ние с Уанда закарахме Улф до летището в Белград. По време на разговора ни го информирахме за заплахите срещу нас, за това, че сме следени и хора ни се обаждат по телефона заплашвайки ни с убийство, ако не спра да проповядвам, и да водя църквата.
Информирахме Улф, като наш духовен авторитет, че смятаме да издържаме и да устояваме на натиска.
Той обаче ми каза следното: “Георги, Бог те обича. Понякога една стъпка назад е по-правилното нещо, за да направиш следващата напред по-успешно!”
Той ни посъветва да се махнем от България за кратко време, докато се размине напрежението околко нас. И така, само след месец вече планувахме нашето първо дългосрочно заминаване за Америка. По това време вече се беше родила и втората ни дъщеря Емъли.
РАЗЦЕПЛЕНИЕ ОТВЪТРЕ
Заминавайки за Америка, ние смятахме да останем за не повече от два-три месеца и да се върнем отново в България. Да, обаче не отне много време, преди да осъзнаем, че бяхме в много по-лоша форма от това, което си мислехме. И двамата с Уанда бяхме изтощени - физически и духовно. Разбрахме, че може би ще отнеме повече време “в изгнание”.
Аз започнах да проповядвам в различни църкви от време на време и това ни помагаше да преживяваме, но като цяло, това беше една година на ходене в пустинята.
Нещата се усложниха, когато бидейки в Америка, посветили целия си живот на делото в България, изведнъж започнахме да усещаме, че Иван, който бяхме оставили да се грижи за църквата в София, съзнателно не поддържа връзка с мен. По това време (1995 година) вече имаше електронна поща и нямаше причина нашият асистент-пастор да игнорира моите мейли за цели седмици, и да ни отговаря с по едно - две изречения. Разбрахме, че имаме проблем.
С течение на времето, в периода от ноември 1995 година до пролетта на 1996 година, взаимоотношението с Иван Хазърбасанов се разпадна окончателно. Стана ясно, че той и хората около него не вярваха, че ние някога ще се върнем в България, и не възнамеряваха да ни третират като духовните лидери на църквата, каквито бяхме.
Иван започна да препраща лични мейли до други пастори и да оформя кръг околко себе си. Явно беше, че ще трябва да се занимаваме с разцепление отвътре, дори то да идваше чрез някой, който беше дошъл “отвън” на първо място.
През пролетта на 1996 година Уанда и аз бяхме на погребението на Лестър Съмрал. Там успяхме да се видим лично с Улф. Закарахме го от гробището до хотел, където говорихме за малко време. Бяхме уверени в това, че той ни има доверие - в края на краищата, той беше човекът, който през 1992 година пожела да работи с нас, който сам избра нашето партньорство и се идентифицира с нашето служение и т.н, и т.н. Има някои неща, които би трябвало да са логични, нали?
Той обаче се държеше резервирано. Стана ни ясно, че вече му бяха говорили неща за мен и за нас, и той вече гледаше на нас като на нелоялни.
Като го оставях на летището ми каза нещо много странно: “Не забравяй," казва, "че всеки лидер е преследван от три лагера - от лагера на света, от лагера на религиозните и от собствения си лагер!”, и ме погледна многозначително. Така и не разбрах какво се опитва да ми каже.
Разбрахме, че имаме проблем и че Иван, и неговите приятели в Швеция са представили на Улф какви ли не идеи за нас. Учудихме се, че никой не попита нас за това как ние виждаме нещата. Повече и повече започваше да изглежда сякаш шведите също не вярваха, че ние ще се върнем в България и бяха избрали да се идентифицират с Иван като техен лоялен поддръжник.
НОВО НАЧАЛО
След връщането ни в България през юли 1996 година, аз заех мястото си на основател и лидер на църквата, разпуснах всички вътрешни структури - домашни групи и лидерски, и административни позиции, и дадох шанс на всички тези, чиято лоялност е към Улф Екман и църквата в Швеция, да се оттеглят от църквата и да останат само тези, които вярват, че тази църква е от Бог и че аз съм поставен от Бог като човек, който да се грижи за тях и да ги водя.
Иван Хазърбасанов и една малка група от хора напуснаха заедно с него, болшинството от хората остана и постави началото на църквата, днес известна под името Християнски Център Прелом. Това беше новото име, което Бог ми беше дал - българско, поетично и същевременно дълбоко символично име, което означава промяна, пробив, поврат. В един смисъл Прелом е възстановената Истина от Сион, но това име принадлежи на миналото. Ние сме хора на днешното и на бъдещето.
През септвемри 1996 година се обадих на Улф и поисках да се видим с него лично, за да си изясним взаимоотношението. Той прие и насрочи дата. Аз летях до Швеция и отидох на срещата, на която трябваше да изясним естеството на взаимоотношението си. Каква беше моята изненада, когато отворих вратата и вътре беше Иван заедно с двамата сътрудници на Улф - Бенгт и Майкъл.
Аз учудено казах: “Не знаех, че на срещата ще бъдем три страни?”. На което Улф ми отговори: “Страните винаги са били три.” Веднага ми стана ясно, че това е краят на нашето взаимоотношение и загубих всякакво желание да се опитвам да го възстановя. Последваха два мъчителни, трудни часа на изясняване и обяснения. Аз се опитах да изложа моето разбиране, че правилният принцип, на който трябва да се развие едно успешно работно взаимоотношение в Божието Царство, би трябвало да бъде двустранно доверие. За съжаление, видях, че Улф не е заинтересован в реален диалог и аз бях поканен на тази среща по-скоро да бъда поставен на мястото си, отколкото да намерим разбиране.
Това беше последната ми среща с пастор Улф Екман.
14 години по-късно, това което вярвам е, че в някакъв момент той избра да заложи бъдещето на служението си на организационен лоялизъм, а не на взаимен респект и взаимоотношение между него като по-старши лидер и младите лидери, които Бог му даваше в началото на 90-те. Библейски това се нарича “завет". Не мисля обаче, че този език е познат на хората от това движение. По скоро мисля, че на идеята за “заветни взаимоотношения" се гледа като на абстракция. Просто това не е част от културата на СЖ.
Мисля, че Улф е по-скоро говорител, проповедик, преподавател, дори ако щете, а не непременно някой, който е заинтересован в реално развиване на бащински, апостолски взаимоотношения с лидери, които да приемат от него. Без значение дали това е поради неговата персоналност или някакво доктринално разбиране, истината е, че Улф “ученичества” хора чрез организацията си, а не лично.
Аз съм се примирил с тази ера от нашето минало и нямам никакви неотговорени въроси относно решенията ни тогава и последствията от тях.
Съжалявам за това, че трябваше да минем през три мъчителни години на изкуствено създадено взаимоотношение с Иван, който според мен никога не трябваше да се присъединява към Истина от Сион. Така можеше да има много по-голям шанс той да се развие независимо и нашето взаимоотношение да се беше развило по-нормално, като две независими служения.
Лично за нас последваха няколко години, през които не бяхме свързани с дадено служение извън България. Това беше време, в което църквата ни започна да се възстановява и да се консолидира около видението, което Бог ми беше дал за дома, както и да се доверява на моето лидерство, без непременно да има външен “гарант” за мен.
През 1999 година запознахме църквата със служението на Джон Екарт, с който Бог ни свърза през 1996 година и през годините развихме взаимоотношение, което се оказа ключово за нашето бъдеще.
